Български English Deutsch
Exoticism is my weak spot, and don’t give me that faint smile, don’t judge a book by its cover, because when riding the elevator you pass along a peculiar door on the opposite side of the other entrances, a door steeped in cobwebs and grime. The elevator doesn’t stop there, but I saw it the first year after I got in and who knows why I imagined tides, palms and golden beaches, frivolous people laughing, things forbidden and unattainable, and I said – enough of this bullshit! – and every day I took the elevator to the top floor and then the stairs and the attic where my tiny office was. Smallish, more like a box, nobody comes up here, but there is a desk and a desk lamp, shelves for the folders and the files and on the opposite wall there is an administrative map of the country before World War I, who hanged it up here anyway? Sometimes when I take off my glasses to rest my eyes, I look at it and imagine myself traveling, seeing mysterious places and astounding things, and one day it occurred to me to stop the elevator with the emergency button and to open the murky door. Imagine the palms and beaches waiting for me there, the people walking along those beaches, imagine the girls! But, just my luck, the moment I was about to take the plunge, the power went off and I remained there for half a day until someone came to my rescue. Yes, I had time enough to realize the irrationality of my impulse; you go and lie low in your cubicle! But I continued to travel along the map when my eyes stopped seeing the words I was copying, and today my colleagues sent me off extending their thanks, and most importantly – they allowed me to come and help as a pensioner, none of the younger ones had expressed a willingness to creep like a rat under the roof tiles. I was happy, and as I have allowed myself a glass of wine, I somehow unwillingly pushed the emergency button while passing along the door with the cobwebs. And then I froze – what did I just do? – yet I touched the handle of the dusty door just to put my mind at ease that I’ve tried, probably closed anyway, but the hinges screeched and something pulled me into the partly lit corridor. I walked quite a lot, turned left and right, climbed stairs, went down a steep concrete, then stairs again, until I hit an obstacle of some sort and my heart missed a beat, was I to find myself on the beach, with the girls? I lit a match and saw another door, I opened it and where do you think I found myself? In the tiny office where I have spent the last 35 years of my life. Now I sit behind my desk and when I grow tired of copying, I take off my glasses, look at the administrative map going back before the war on the opposite wall, and I am happy. This is my home. Every now and then I ponder at the thought that had I entered that corridor thirty five years ago, it would have taken me to the palms and the giggles and then as if an electric current passes through my arms and legs, but, as I told you, exoticism is my weakness.
Er fragt mich, ob ich glücklich sei, und ich erwidere prompt: und was ist bitteschön Glück? - da fängt er an zu stottern, dieser Besserwisser, der sich nur die Zunge wund reden will. Das Glück, mein Lieber, ist, wenn alle deinen Wünsche in Erfüllung gehen, ja genau! Alles oder nichts. Was sagst du, ist nicht möglich? Langsam, langsam, wir redeten nicht über möglich und unmöglich, sondern über Erfüllung der Wünsche und dafür gibt es seit jeher eine ganz einfache Methode - man sollte den Schatten der Erde berühren. Na, siehste, schon wieder dieses „wie soll das denn gehen“! Dein Problem! Ich habe das für mich schon entdeckt - in den Lehrbüchern steht es auch - bei Mondfinsternis bedeckt der Schatten der Erde den ganzen Mond, das bedeutet, daß dort auch der letzte Dummkopf glücklich ist. Jetzt verstehst du das oder? Wir sehen uns auf dem Mond. Ich muß jetzt los, ich habe noch so viel zu tun und hör endlich auf mit diesem „unmöglich“, du nervst, du hast mich gefragt, ich habe geantwortet... Nur noch was - es ist nicht sicher, daß auch auf dem Mond alle Wünsche in Erfüllung gehen, aber wenn es nur ein einziger wäre, selbst ein Hauch von einem Wunsch - das ist doch nicht wenig oder?
Не е съвършен човекът, сигурно и вие сте го изпитали на гърба си, ако сте си поставяли големи цели, още повече, ако винаги се намира някой да ви се присмива и тъпче, а нашите несъвършенства са хиляди, но едно от най-лошите е краткият ни живот, няма и сто години. Колелото ли да откриеш за толкова време, Хеопсовата пирамида ли да построиш, отгоре на всичко една трета я проспиваме. Веднъж ми попадна брошурка по автогенен тренинг и чета: след пет минути самовнушение все едно, че си спал три часа, и веднага си направих сметката: за десет минути – шест часа сън, значи ще ми остават по двайсет и три часа и петдесет минути дневно за големите цели. Навих часовника, проснах се по гръб и си повтарях колко съм спокоен и отпуснат и съзерцавах колелото, което ще открия следващата седмица. Станах – главата ми като след двуседмично запиване, затова разлистих отново брошурката и се оказа, че главното условие било да забравя кой съм. Добре, и отново със затворени очи и си повтарям как се нося по водата, а мислено вече изобретявам педали за колелото. Надигнах се, сякаш съм тичал до морето само с по една почивка на сто километра и с единственото желание пак да заспя, едва намерих сили да дочета брошурката. Пропуснал съм най-важното – да се освободя от мисълта си. Загасих светлината, мушнах се под одеялото и – нямам никаква мисъл, не знам кой съм, нищо не ме смущава, а пред затворените ми очи се е строила цяла редица фараони, всеки до пирамидата си и ми се кланят – голяма работа си!, и в краката ми се въргалят всички онези, които сега ми се присмиват и тъпчат. Човек не е съвършен, но е упорит. Лежа по двайсет и четири часа на денонощие, стискам клепачи и въртя в ума си – нямам никаква мисъл, нямам никаква мисъл. Ако ще сто години да си самовнушавам, брошурката обещава безкрайно много време, но накрая ще постигна съвършенство и тогава ще видят те как се тъпчат колела и пирамиди!